„Как самотно седи градът,
който е бил многолюден!
Стана като вдовица великата между народите столица!
Онази, която беше княгиня сред областите, стана поданица!
Непрестанно плаче нощем
и сълзите ѝ са по бузите ѝ;
от всичките ѝ любовници няма кой да я утеши;
всички нейни приятели ѝ изневериха;
станаха ѝ неприятели.“ Пл.Ер.1:1,2
Всеки път, когато чета от пророчествата на Еремия и аз изпадам в неутешима скръб. И какво друго може да направи човек, когато стане свидетел на разбиването, ограбването и съсипването на всичко, което е било градено с толкова много любов и надежда…
В първата глава от „Плачът“, Еремия задава с изумление един въпрос:
КАК?
И въпросът не е какви са причините за разрушаването на Ерусалим, а: Как е възможно да допуснем, да паднем толкова ниско и толкова долу, и толкова жалко?
Не мислете, че жаля за разбития преди 2600 години Ерусалим.
Тъгата ми е за нашият народ, за страната ни, за селата ни, за църквата ни, за семействата, за децата ни…
Кой би могъл да изброи всичките фронтове, на които сме претърпели поражение? И какво друго ни остава, ако не да паднем с плач пред Господа и да се молим за милост?
В човеците няма милост…
В изпратените да грабят няма мярка…
Във враговете не можеш да срещнеш съчувствие…
През целия месец септември, църквата в която съм, предстои да бъде във верижен пост и молитва. Ще се молим на Бог за родината ни, за народа ни, за църквите ни и за децата ни…
Вие ще се включите ли или ще предпочетете да се вайкате?
Моето голямо четене на ГОЛЯМАТА КНИГА 